Бележка

Как да познаете,  че сте стигнали дъното: 

Когато,  гледайки новия си сутиен, който току – що сте установили ви е тесен, му кажете „Не може ли да бъдеш малко по-широко скроен?!“… Тогава знаете, че имате проблем.

Advertisements

Ден в живота на един (градски) канален плъх

Стандартен

Поради каквато и да е все още непонятна за мен причина, всичките ми инстинкти за самосъхранение, оказва се, са изчезнали напълно през последните няколко дни. Виждала съм слънчева светлина единствено през прозореца, и дори тогава очите ми горят – все едно скапания Едуард Кълън, или както там му беше името на ония гейски вампир, се е загнездил пред прозореца ми и си блести, та си ***** майката. Към този момент зъбите ми слабо помнят чувството на пастата за зъби. Вече съм загубила броя на дните, в които не съм се къпала. (Сигурно около три… Надявам се.) Обзалагам се, че не-бръснещите се, мъже-мразещи „феминисти“ биха се гордели с мен.

Гнусно, знам. Чакайте, не съм свършила.

Не съм яла нормално, въпреки че унищожих всяко едно ядливо нещо вкъщи, че и няколко неядливи, също. Към настоящия момент не съм сигурна дали червата ми дори биха разпознали зеленчук, ако имат щастието да се натъкнат на такъв в близко бъдеще.

Вместо това съм се обърнала за утеха към кафето и захарта. Правят постоянното удряне на главата ми в масата по-поносимо. Подслаждат го, някак си. (Знам, напълно нарочно го казах ХАХАХА.)

Но оставете себеунищожителните ми хранителни навици, има още. Вече знаете, че съм запалена по фитнеса и тренировките. Еми, да, и това не съм правила в последно време. През последната седмица задника ми е станал най-добър приятел с дивана. Изглежда наистина са си допаднали – до такава степен дори, че единия е започнал да придобива формата на другия. Ще ви оставя да познаете кой кой е.

Но дори и рязкото ми отдръпване от здравословния живот да ви изненадва, това не е най-големия ми проблем. Или истинския такъв, всъщност. Заседнала съм в вкъщи, удряйки си главата в стената (главно масата, ама все пак, трябва да има някакво разнообразие, нали?).

Дори по-зле от горепосоченото е факта, че не съм виждала човешко същество, различно от касиерката в супермаркета – която видях единствено от необходимост, и дори и така да е, това беше преди поне четири дни – за последната ш*бана седмица. В допълнение към това, не съм влизала и в социалните медии – знам, цяла „гражданска смърт“ в днешни дни – просто не съм искала да имам нищо общо с човечеството. Ако майка ми не ми  звънеше, обзалагам се, че всички щяха да си мислят, че съм се гътнала досега. Е, те и сега си го мислят – с изключение на майка ми . Просто, сериозно, положението е толкова зле.

Предполагам след като прочетохте всичко това и си помислихте „Уауу, тая наистина е яко побъркана“, сте се запитали какъв точно ми е истинския проблем, аджеба. Нека ви покажа.

Имаше една шегичка, на която попаднах не много отдавна. Мисля, че беше в един от скечовете на „Saturday Night Live“. Но си спомням как в момента, в който я чух, си помислих „Боже Господи, това е толко‘ тъжно, но са абсолютно прави.“ Сцената беше за двама пичове, които водеха някакъв разговор, и единия каза на другия, ей така, помежду другото: „О, и – как викаха на ония бледите хора, дето ползваха метрото? … О, да, писатели.

Майка му мръсна.

Спомням си как седях втрещена и си мислех точно колко вярно това беше, и в същия момент осъзнавайки „О, боже всемилостиви, аз съм една от тях“. Винаги си бях била „книжен червей“, както гордо се бях определяла, но беше в този момент, когато разбрах – ебаси, наистина бях такава.

И сега стигаме до сегашния ми проблем, и истинската причина в последната седмица да съм провъзгласила цивилизацията като недостатъчно добра за мен. Имам „писателска парализа“.

Отвратително е.

Честно казано, може би не е съвсем същото нещо, което бихте си представили под понятието „писателска парализа“. Дори не знам дали такова понятие съществува на български – май си го измислих. Както и да е. Идеята е, че въпросния демон е могъщ и страшен, и може да се покаже практически отвсякъде, така че никога не знаете откъде ви дебне, скапаняка гаден.

Та това, през което минавам напоследък, е по-скоро липса на яснота. Като „имам идея, но в момента, в който седна да очертавам, се превръща в горяща торба с лайна“ – тип липса на яснота. Честно казано, имам много силна идея за това, което искам да напиша – конкретните му детайли обаче все още не са изкристализирали. И точно това е, което ме побърква. Защото няма нищо по-дразнещо – нищо – от това да имаш нещо за казване, или, още по-зле, цяла история, вътре в себе си, и да не знаеш как точно искаш да го кажеш. Най-тъпото нещо на света е, казвам ви.

Така че това, което съм решила да направя по въпроса, е просто да го зарежа за няколко дни, може би седмица най-много. Да се върна към Света на Живите и може би да се изкъпя. Да изям нещо живо и да видя как червата ми ще се справят с това. Може би да се изкарам извън комфортната си зона, да поседя за няколко минути на слънце и да видя дали няма да се изпепеля, или някой няма да ме подгони с връзка чесън. И просто да се надявам, че историята ми ще се върне при мен преди напълно да съм забравила какво за бога съм искала да правя с нея за начало.

До тогава, всичко добро, и се молете за мен. (ХА. Плебеи такива, не мога да бъда спасена, не се залъгвайте.)

ХО,

Иси

Изцепките в българския фитнес

Стандартен

„Зоб, зоб до гроб“ и други поетични анаболизми из родните ширини 

Привет, народе!

По принцип не планирах да пиша този пост, но ненадейно се натъкнах на такова злато из интернета, че просто не можах да се сдържа. В момента е 5 сутринта в събота и ако бях ментално окей, щях да спя. Да, де, ама не съм. Вместо това ровя из сайтове гледайки какво е следващото предтренировъчно, което искам да купя. (Обичам да се презапасявам с добавки и храна „за черни дни“, когато имам пари. Човек никога не трябва да остава гладен и „недобавен“.)

Та, нека да пристъпим към същината на днешния пост. А тя е следното описание, което намерих в нета, ровейки се за спортни добавки. Не знам кой е въпросният гений на виртуалната проза, който го е измислил, но бих се обзаложила, че си мери обиколката на бицепса по-често, отколкото се сеща, че съществуват книги на Земята.

Нека разгледаме из дълбочина този нешлифован диамант на лирическата мисъл. Кратко уточнение преди да започнем: става въпрос за предтренировъчен буустър, съдържащ бета-аланин, малко креатин монохидрат, кофеин, и още няколко аминокиселини и други химии, в неособено значителни количества. Аз лично го гледах заради бета-аланина, признавам си.

Без излишно забавяне, започваме от самото начало, дами и господа:

********* (име на продукта)  кара душата да гори и мускулите да се напрягат. Забрави последния провал и изчисти ума си, сграбчи здраво и никога не пускай, стреми се само нагоре, бутай със всяка част от тялото си. Всяка тъкан избутва бремето, целият свят е на плещите ти, изправи раменете и докосни небето, още малко и ще успееш… Жадно поемаш дъх и оставяш щангата. Току-що победи себе си, още с първата доза *******  пречупи веригите! 

Минута мълчание, моля. Нека почетем стоическия подвиг на батката, който току-що е „пречупил“ веригите на човешките лимитации.

Този параграф е толкова инспириращ, че чак се чудя как не съм видяла някой да си го е татуирал по кожата. Така като се замисля, може би този, който го е писал, вече се е отчел.

Чувствате ли се вдъхновени ? Но почакайте! Има още:

Историята както помни велики имена, така и забулва в забрава. Дали вече обикновените азотни буустъри не са част от нея? Пълни със стимуланти продукти, огромно разнообразие от съставки в незначителни и неефективни количества, само напомпване без реални ползи за покачване на мускулната маса. Всичко това е вече част от миналото, защото веригите на пазара за хранителни добавки бяха разчупени от предизвикателния ******** !

Нека първо да погледнем към историята: както виждаме, тя не само „помни велики времена“, но и „забулва в забрава“. Ако учителката ви по история в 11-и клас не ви е учила що е то „азотен буустър“ и не ви е разказвала обширно за някогашната му слава, то в какво училище сте ходили въобще?! ‘Ми по-добре да си бяхте зобили У фитнеса, бе, поне нещо щяхте да научите.

По-нататък, в израза „без реални ползи за покачване на мускулната маса“ разбираме каква е вътрешната мотивация на лирическия герой. Движен от непреодолимото желание да „разчупи веригите“ на закостенялата фитнес идеология, той се отправя на пътешествие към себеусъвършенстването – което в конкретния случай включва натрупване на известно количество изпъкваща и нефункционална (поради методите за придобиване) телесна тъкан, служеща както за визуално доминиране над околните мъжки, но и за приспиване на собствената концепция за реалистична себепреценка у героя.

Продължаваме нататък:

Оптимизатор на азотния баланс или как да напомпим тези мускули до краен предел!

За разлика от аргинина, ААКГ се усвоява почти напълно в организма, действа в целия си потенциал и прави това, което се очаква – достатъчно ефективно стимулиране на азотния оксид, плътност на мускулатурата, зверски напомпвания и пръскащи се вени!!!

Ама майната й на граматиката, бе, хора. За какво ви е, това са само излишни приказки. Трябва да се действа, да се помпа, да се напредва, като нашият бодибилдинг герой тук!

Нека разгледаме в дълбочина гореописаното. В самото начало на абзаца, авторът разкрива пред нас една динамична картина на напомпянето на мускулите на трениращия; картина, изпълнена с кръв,  с пот и сълзи, която би докоснала и най-нетренираното човешко сърце.  Тук  отново виждаме забележителния личен почерк на автора, който се осмелява да пристъпи отвъд „веригите“ на стандартното мислене и да наложи една нова дума, описваща чувствата и борбата  на локалния фитнес Аз: „напомпяне“ . Отивайки дори по-далеч, лирикът продължава: „напомпянето“ не просто съществува; то е „зверско“, напомнящо анималистичната мотивация, тласкаща човечеството към еволюция, а вените биват обрисувани като „пръскащи се“, въздигайки емоционалното въздействие на разразяващото се до нови висоти.

Но нашият герой не спира! Той не се отказва в лицето на ограниченията, възложени му от науката и сегашното време, а още по-малко в лицето на собствения си организъм:

Да изпържим нервната система!

Мозъка ви казва, че не може да вдига по-големи тежести, че не може да направи допълнителните повторения, които толкова искате. Нашият съвет в случая е „Накарайте го да млъкне!”. 

Да изпържим нервната система!“, казва си той, докато „помпи“. „Не бъди посредствен“, казва си. „Не бъди като останалите с плоски вени. “ 

Това неудържимо желание за себеутвърждаване тласка героя към ново решение – да се откаже от собственото си благоденствие, от собствената си преценка, от връзката със собственото си тяло в името на нещо по-добро, по-високо и възвишено: мускулната масаВ преследването на тази цел той е готов да рискува дори и здравето си; готов е да пренебрегне нервната си система, която му казва, че „не може“ , оставя завинаги слабакът в себе си, и поема по стъпките на вътрешния си глас, който му диктува: „Накарайте го да млъкне!“.

По-нататък разказът продължава с уверено и категорично потвърждение на правилността на вече взетото от героя решение, „без съмнение и колебание“:

Всяка от тези съставки ще ви дава повече увереност, повече концентрация и повече желание. Стимулирането на нервната система ще Ви накара да повярвате, че можете да вдигнете тези железа и Вие ще направите точно това, без съмнение и колебание.

В отговор на горепосоченото, бих казала само едно: Дайте да се преселим У Перник напра’о, и да вдигнемЕ ‘ ‘сичките жеУеза, те т’ва си е. 

Очевидно химическата сплав, от която са направени тежестите, е от съществено значение за нашия лирически герой. В търсенето си на максималния анаболен потенциал на организма, той прекрачва границите на смирението и утвърждава още веднъж желанието си да постигне целта, на всяка цена (а тази на „железата“ определено е висока).

Продължаваме към още едно тихо, но уверено утвърждение:

Винаги може повече, както повече дискове на щангата, повече повторения с нея, така и повече мускули по това крещящо за промяна тяло. 

О, да. Точно така. Това „крещящо за промяна тяло“ надали би искало нещо повече от това да вдигне тези железа! Или както едно време е казал социалистическият поет:

Всяко желЕзо отгоре – юмрук в лицето на телесната посредственост!“.

Оставяйки настрана хумора обаче, очевидно е, че нашият герой вече е на път към постигане на целта; стремглаво, непоколебимо и осъзнато – поне с мускулите си – той се приближава към нея, усещайки тялото си да „крещи за промяна“. С този израз авторът въздействащо оформя една представа в съзнанието ни: представата за балканския юнак; единакът, поел по анаболната пътека, престрашаващ се да застане срещу всичко и всички, за да извоюва Светия Граал на телесните трасформации – „напомпянето“ на мускулната маса.

Заключаваме описанието със следната извадка – конкурент на елитно ниво мотивационни лектори и life coach-ове по цял свят:

Ръкавицата е хвърлена!

Оставете за миг несигурността да изчезне, не обръщайте внимание на тези, които Ви казват, че е невъзможно, не наблюдавайте фитнес залата отдалеч, спрете да се съмнявате, че ще постигнете вашите цели. Вече всичко е възможно ако хвърлите картите на масата и кажете АЗ МОГА!

Сега.. няма да правя граматически разбор на гореописаното поради страх, че ще изпадна в гърч, но, само ще кажа, че ако бях батка с изпъкнали бицепси, най-вероятно щях да пускам прочувствени сълзици, четейки го. Всичките тези космически способности само с една добавка.. уау. Просто уау. А мотивационния елемент? Тони Робинс пасти да яде.

Трябва да си призная, че след такова оживено описание, определено се замислям дали да не си дам парите за въпросния продукт. Ако имаше открита сметка за дарение или SMS кампания с „DMS Batka“, определено щях да се включа. Но предвид съществуващото положение, ако си дам парите, бих могла само да се надявам, че въпросната сума ще стигне до пича, който е писал описанието. Барем са го записали на един курс по Български и Литература, поне да се научи как се спряга глагола „помпим“  – аз „помпя“, ти „помпиш“, и т.н. Нали знаете.  

А засега, отивам да „си изпъкна“ човешкото от вените и да напомпя един омлет, че от толкова четене огладнях.

ХО,

Иси

Проблемът с (липсата на) анонимността

Стандартен

Ще ви призная нещо.  От известно време се боря с идеята да застана с името си зад това, което казвам тук – струва ли си риска, пука ли ми дали ще обидя някого (по-скоро не), такива работи. И проблема в случая е, че все още не мога да го реша.

 Дали си струва? Може би.  Все още не знам по кой път ще поема, така че това го прави по-непредсказуемо за отгатване. Не че ми се иска да тълкувам, ама никога не се знае накъде ще те отведе живота.

А дали съм ок с това хората, които познавам,  да четат това,  което наистина  мисля? Хмм, по-скоро не. Не е ли там цялата идея на Интернета,  да се правиш на интересен пред хора,  които не познаваш,  и да не се налага да носиш отговорност за действията си впоследствие пред тези, които те знаят? Хм. Предполагам, че ако се „разтегна извън зоната си на комфорт“  (за да цитирам мениджърката си в поредния ни разговор за кариерното  ми развитие), бих могла да го преодолея. Проблема ми е,  че съм филмар. Ще почна да си мисля, че всички обръщат внимание на това, което казвам,  а истината е, че на хората не им пука.

Тогава за какво се пазя, се питам. Какво толкова лошо би станало ако кажа каквото мисля и застана с името си зад него?

Ооо, да, извинявайте. Забравих че сме в България. Тук всичко живо е пълно с предразсъдъци, а тези, които не са, отдавна са се изнесли.

Еми,  живи и здрави. Може пък и да се пробвам по-нататък, кой знае.

Отивам,  но не знам къде. 

Стандартен

Това си мислех аз вчера, докато миех чиниите.

Видите ли, не всичко всъщност е толкова хубаво в реалност, колкото човек е способен да симулира, че е. Или обратното – не винаги нещата са толкова зле, колкото ги изкарваме, че са. В повечето пъти дори не са никак зле. И казвам това от гледната точка на отминалите вчерашни събития. Вчера присъствах на сватба на роднини, с които се виждаме веднъж на няколко години – знаете, онзи тип събирания, които маркират границите на живота по някакъв съществен начин, и диктуват да поканиш всичко живо, едва ли не. А защо говоря на тази тема : малко пояснениеВ моята рода сбирките на фамилията винаги се изродяват в разговори между жените с обща тема „Ох, колко сме зле“, „Ние сме по-зле от вас“, „Цялата държава отива на зле“ – тип нотка.

Късметлийката аз, как да се оплача, кажете ми.

Сега, роднините, които се жениха вчера, всъщност са ми от любимите – нищо против тях. И тази статия няма нищо общо с тях, или с останалата част от родата ми. По-скоро е вдъхновена от родата ми. Седях аз и си мислех вчера, докато слушах как майка ми си говори с едната ми леля – Колко забавно нещо е живота. За пореден път слушах как майка ми представя положението на живота на цялото ни семейство като много по-зле, отколкото всъщност е. Докато я слушах, осъзнах, че тя по принцип така си прави; от шлифовката на живота ли, или от самия ѝ манталитет, не знам, но очевидно някъде по пътя на съществуването си беше култивирала това умение да се представя пред околните като много по-злощастна, отколкото е. Дотам добре, казвах си аз. Все пак, всеки има свободата да се представя както си иска пред околните, и да прави каквото иска със себе си. Обаче проблема идваше, когато се опитваше да „разшири“ това си умение към нас с брат ми – не че това маркираше каквато и да е емоция у мен от факта, но неоспоримо предизвикваше някакво съпротивление. Може би от факта, че 1) ако имам проблеми, не искам целия свят да знае за тях, или поне не хората, които виждам веднъж на няколко години (изключая тези от приятелите си, които виждам поради невъзможност веднъж на няколко години) ; 2) дори и те да се узнаят, аз не съм типа човек, който ще тръгне да ги изопачава – всичко е точно толкова „зле“, колкото е, и колкото по-оптимистично гледаш на това, толкова по-добре за теб самия ; и 3) ако някога тръгна да изопачавам проблемите си, това ще бъде по-скоро в светлината на иронията – знаете, “ живи и здрави, аз съм некадърна и не ставам за нищо, ама к’во да се прави, някои хора просто са си така“ тип ирония.

Накратко, това беше, което си мислех през цялата вечер. Това, и колко хубаво е всъщност да имаш голяма рода. Да имаш една купчина хора, в която да принадлежиш. Някак те приземява съвсем по български, знам ли. Някак те връща в състоянието, в което си бил, когато си бил малък, и още не си знаел дори какво значи „коефициент на интелигентност„. Откъсва те от огромните разговори за бизнес иновации, за всякакви New Age – тип глупости, които се модернизираха напоследък, от всякакви дълбоки аспирации, които би имал за себе си в бъдеще. Зя тази една вечер обстановката те връща там – едно време, на село, заедно с козите и пилетата, когато си бил в лятна ваканция, и вашите най-накрая са успели да си вземат отпуска, за да идете на село, да видите баба ти; там, насред Южния парк, когато цял ден си дра краката удряйки педалите на онова старо „Балканче“, опитвайки се да се научиш да караш, а по-малкият ти брат вече фучеше край теб (мамка му мръсна, кога се научи?!) ; там, едно време преди десет години, на предната сватба, на която се видяхте всички на вилата с басейна, и още го помниш като вчера. И цялата красота на човешката комуникация лъсва пред теб.

И се замисляш, струва ли си да си „зле„. Струва ли си да се правиш, че си каквото и да е, вместо просто да бъдеш, и да спреш да мислиш, и да го категоризираш за пред другите. Струва ли си да се опитваш да го обясниш някому по някакъв начин въобще? Това, което не подлежи на обяснение? Това, което те кара да ставаш сутрин от леглото и да пробваш пак?

Не струва, мисля. Не си струва, нито за теб, нито за тях. Защото това са безсмислени опити. Никой не би ги разбрал и без това. Защото то е персонално. То е само за теб, каквото и да е.

Твое си е, и както и да го опишеш пред другите, те пак няма да го разберат.

Защото в теб е поуката, ТИ си това, което е трябвало да разбереш.

Ако само спреш и престанеш да го категоризираш като каквото и да е.

Ако само го оставиш да бъде.

ХО,

Иси

Време, Граници и Линии

Стандартен

Странно нещо е времето. Защото създава едни стереотипи; едни очаквания вътре в собствената ти глава, параметри за това, което трябва да бъдеш.

И създава основи. Задава ти едно бяло платно, върху което да пишеш и рисуваш с годините .

Страшното обаче е, че някои хора никога не успяват да напишат платното си така, че да изтрият по-ранните линии. А други прекарват живота си, опитвайки се да рисуват с пастели върху платно, направено за акварел.

Не е  ли смешно как си мислим, че можем да променяме нещата, които никой никога не ни е казал, че дори трябва да пипаме? Как си мислим, че сме всесилни, че нещата ще се нагодят по нашата форма. Достатъчно тъжно, че не винаги става така, обаче. Но и достатъчно важно, за да продължим да се опитваме, без значение колко пъти не ни се получава.

Да си стискаме палци, че поне ще ни се получава по-често, отколкото не.

XO,

Иси

Живот като варен картоф- разрежеш го, а той суров.. 

Стандартен

Знам, знам: това по – горното по принцип сте го чували за любовта.

Любов, любов, варен картоф ; разрежеш го, а той суров“ , казваше майка ми едно време, когато ѝ се оплаквах за поредния мъж, който ми беше скъсал нервите. И „Warum banana ist krum?“ ми казваше, когато ѝ кажех едно време че мога вече цял разговор на немски да водя. (За тези от вас, които не знаят, горното значи „Защо банана е крив?“. До ден днешен това е единствената фраза на немски, която моята майка – полиглот успява да върже.) Но това не прави която и да е от двете реплики нито по-вярна, нито повече успокояваща  за мен  в каквото и да е отношение.

Всъщност, това е едно от нещата, на  които много се възхищавам у майка си – способността ѝ да ми подава адски ирелевантни реплики в отговор на наболял за мен въпрос, когато нито ми трябват, нито ги искам. За целите на една ефективна човешка комуникация и  конструктивната критика, предполагам си казвате, такава способност не върши много работа. За целите, за които я използва майка ми, обаче, работи перфектно. А именно – за отвличане на вниманието. Виждате ли, това е едно от най-хубавите неща в нашето семейство – всички лоши емоции се приемат с доза хумор. Всеки път, когато нещо се обърка, ще се намери някой, който да каже „Какво мрънкаш ‘толко сега, може и по-зле да е.“ По принцип аз съм този, който го казва, но както казах – винаги се намира някой.

В същия дух, точно това си казвам и в момента, когато излязох от поредния изпит, проверих си нормите в закона, и осъзнах, че поне половината от това, което съм написала на казуса, е пълна шитня. Ама пълна.

Винаги може и по-зле да е.“

Да беее, добре.

Вярно си е обаче: Писах глупости, а можеше въобще да не напиша нищо.  Писах глупости, а можеше въобще да нямам пръсти, с които да пиша. Можеше въобще да нямам разсъдъка да напиша каквото и да е. 

Можеше да нямам възможността въобще да уча висше образование и да стигна до там, че да пиша глупости на изпита, защото нямаше да има изпит, на който дори да отида тогава.

Виждате ли накъде отивам с това? Когато се замислите за всички неща, които са минали добре, някак си слага в перспектива тези, които са минали не толкова добре

Човек трябва да е благодарен за малките неща. А когато се насложат малко по малко от тях, с времето става едно голямо. Едно голямо нещо, за което да си благодарен. 

Така и аз си мисля, седейки си тук, очаквайки да ми излязат резултатите – че един ден ще бъде хубаво и аз да имам нещо такова, голямо, с което да се гордея. 

До тогава, еми.. живи и здрави.

XO,

Иси